От Роберто Дж. Де Ла Новал (Roberto J. De La Noval)

„От времето на Ренесанса християнската живопис на Запада представляа огромна лъжа“. Така написа о. Павел Флоренски в произведението си Иконостас, едно от най-важните изследвания на XX в., които се занимават с православната иконология. Сърцевината на „лъжата“ на западната религиозна живопис беше нейният натурализъм, възприет като опит за изобразаяване на фигури и сцени възможно най-реалистично. Както Евън Фрийман изтъква, богословската критика срещу западния натурализъм е основен елемент на православните разсъждения в края на XIX началото на XX в., относящи се до иконите и имайки като цел да възвишават източната иконография и същевременно да подценят западното религиозно изкуство.

Ако обаче се обърнем към богословските разсъждения върху изкуството, направени от някогашния ученик на Флоренски, т.е., о. Сергий Булгаков; откриваме отклонение от гореспомената доминираща тенденция. Защото в голямото си есe Икони и почитането им писано през 1930 г., Булгаков не се колебае да свързва на езиково и на понятийно ниво, художественото творчество с идеята на иконата като цяло, обосновавайки така основния си аргумент, че възможността да се твори икона се базира в фундаменталната иконичност/образност на космоса; в прозрачността на последния към идеалните първообрази на битието, които се намират в ума на Бога и осъществяват действителността на света. По този начин изкуството, което успее да изобрази тези „първообрази“ е иконично, макар че не всяко произведение на религиозното изкуство е богословска икона. И все пак аргументът на Булгаков поставя западното религиозно изкуство и източните икони в един контекст, като по този начин прави по относително–въпреки че е дейстивтелно– разграничението между тях.

Така за Булгаков най-уместният богословски въпрос при разглеждането на религиозното изкуство е какво точно се изобразява: дали това е Христос (или светците) под светлината на Божиите действия (енергии), дали е историческа личност или събитие, свързано с историята на спасението. Въпреки че Булгаков приема заключението на Флоренски, че изкуството, което се ограничава до изобразяването на лица или събития, не постига това, което се постига чрез истинския икон. Въпреки това той признава способността на западното религиозно изкуство да изобразява човешката природа на Христос, която е „така изобразена, както човеците са го виждали чрез различните си субективни гледни точки“. Но Христос не е обикновен човек, и затова западното религиозно изкуство със своя натурализъм не успява да го изобрази напълно; само „идеалният реализъм“ на иконата, който разкрива свръхестествената реалност чрез абстрактните си формации, се оказва подходящ за задачата да издигне човешкия поглед към богочовечността на Христос и към славата на светците. И така виждаме, че Булгаков би се съгласил искрено с съждението на Флоренски в Иконостас, че „иконописта разкрива визуално метафизичната действителност, която изобразява“.

Булгаков обаче не беше казал последната си дума за иконите и западното религиозно изкуство. Изглежда парадоксално, но именно идеята на Флоренски е довела Булгаков да напише към края на живота си богословска защита за натурализма на западното религиозно изкуство– но само за изображенията отнасящи се до умирането и смъртта на христос. Обяснението за тази промяна в мнението се крие в самия живот на Булгаков, който е доближил смъртта и през това преживявяване се случи преобразяваща му среща с Христос. Според разказа в есето му „Софиологията на смъртта“ от 1939 г., след като е претърпил операции при рака на гърлото, Булгаков остава за доста време между живота и смъртта, страдайки и бивайки интелектуално, емоционално и физически парализиран. Той нарече това състояние „умиране без смърт“, тъй като за разлика от преживяването си близко до смъртта когато имаше и потресаваща визия за живота след смъртта; Булгаков през 1939 г. се почуства изоставен от Бога, изживявайки само тъмнината и смъртта. „Познавах Христос в смъртта си, близостта му беше осезаема за мен, почти телесна, но…това беше телесната близостта на човек поразяван и мъчен, лежащ до мен [Исая 53:4-5]. За изненада на Булгаков, образът на Спасителя, който го поддържаше през онези дни, беше Мъртвият Христос в гробницата на Ханс Холбейн. Въпреки че по-рано Булгаков е виждал само богохулство в това изображение, тогава е разбрал, че само такъв натурализъм, и не иконографските изображения на смъртта на Христос, може да комуникира реалността на изоставянето от Бога, което той е преживял и което Христос е възприел когато е умрял за цялото човечество.

Защитата на Булгаков отнасяща се до богословската смисъл на картината на Холбейн произтича от разбирането му за божието-изоставяне на Христос на кръста като най-важният момент на божествения кеносис (изпразване). В този кулминационният момент божествената природа спира да действа върху човешката природа на Христос (въпреки неразделният съюз между двете природи не се прекъсва), за да може процеса на смъртта да започне и да достигне своя край. Следователно изобразяването на такова събитие не представлява изобразяване на богочовечността на Христос –която се намира в областта на иконографията– а на изоставената човешка природа на Христос, умираща без да усеща действието на Животворящия Дух.

Лесно е да се разбере погрешно мисълта на Булгаков и да се предположи, че той променя по-ранните си убеждения относно ограниченията на западното религиозно изкуство. Това което става е точно обратното: утвърждавайки богословската целесъобразност и духовната полезност на гротеския и ужасяващ натурализъм на изкуството на Холбейн, Булгаков твърди, че такава картина може „визуално да разкрие метафизичната действителност, която изобразява“, т.е. Божието отсъствие; точно защото тази картина не е икона. Булгаков разпознава „онази ужасна истина за смъртта и човека“ и личното му откровение отваря мисълта му и  позволявайки му да разбере всъщност какви метафизични реалности се намират в обсега на западното религиозно изкуство и как това изкуство може да разкрие нещо за Бога, който се принизил, дори до такава степен, че е  претърпил смърт на кръста.

“И за онзи, на когото някога му е било предоставено да опознае съвместната смърт с Христос, вече не е възможно да пренебрегне тази истина, за която изкуството свидетелства и вместо тази истина  да предпочита сантиментално украсени изобразения и също не е възможно да избере иконографски модели с техните абстрактни условности на богословските мнения, на които им липсват антропологични данни. Иконите съществуват за да помогнат на умозримата молитвата и религиозното изкуство за да улесни човешкото разбиране…“

 Роберто Дж. Де Ла Новал преподава богословие в Университета на Нотр Дам, Индиана.

За повече информация относно Булгаков и неговото наследство можете да се присъедините с нас в конференцията „Building the House of Wisdom: Sergii Bulgakov– 150 Years After His Birth“, [Изграждане на Дома на мъдростта: Сергий Булгаков– 150 години след раждането му], която ще се проведе от 2 до 4 септември, спонсорирана от Университета на Фрибург, Центърът за православни християнски изследвания на Университета Фордхам и Академията за богословски изследвания във Волос. Конференцията ще се проведе под егидата на Роуън Уилямс.