От В.К. МакКарти

Преобразил Си се на планината, Христе Боже,
като Си показал на Твоите ученици славата Си, доколкото можеха,
да възсияе и над нас, грешниците, Твоята присносъща светлина
с молитвите на Богородица, Светодателю, слава на Теб.
(Тропар, глас 7).

По време на семинарските ми дни влизането в параклиса означаваше да минавам покрай Иконата на Преображение Господне заобиколяйки около нея. Тя беше отворена на гръба на голям готически аналой, който стоеше на входа от ковано желязо близо до хора на параклиса, където всички седяхме и пеехме антифонно. Ден след ден, посрещайки и почитайки иконата беше част от ежедневието ми, два пъти на ден– дори когато бързах и виждах само краката на Христос през повечето време, кланяйки се заедно с апостолите.Този прост жест на вяра беше един от начините, по които изразявахме нашето лично благочестие, и дори, начинът, по които откривахме други приятели със сходно мислене във всеки нов клас ученици. Всъщност повечето време бях там, защото работех като библиотекарка в продължение на петнадесет години и се наслаждавах на последованието на часовете подреждайки деня си със Свещеното писание и молейки с него. Страните на иконата бяха затворени през Великия пост; и като я виждах отново да се появява през Страстната седмица, беше изненадващо и вълнуващо да се потапя отново в божествената ѝ светлина.

Светлината на иконата на Преображение Господне ни учи, докато се покланяме на краката на Спасителя всеки ден, че Иисус Христос, –възлюбеният Син на Небесния Отец– винаги присъства и излъчва славата си в трудните моменти на нашия живот –не само на деня на празника, а всеки ден. Всъщност истинското удивление относно иконата на Преображението с Иисус е, че в този момент апостолите най -накрая успяват да видят славата, която Иисус винаги излъчваше; те са готови сега напредвайки във вярата смирено да  приемат тази слава и да участват в нея.

Както Григорий Палама обяснява: „Тогава светлината стана достъпна за очите им … тази тайнствена светлина, недостъпна, нематериална, нетварна, обожествяваща, вечна, това излъчване на Божествената природа, тази слава на божествеността, тази красота на царството небесно, е едновременно достъпно за сетивното възприятие и въпреки това го надхвърля” (The Triads 3.1.22, N. Grendle, trans., 1983, 790) [Триади в защита на свещенобезмълващите, 3.1.22]. И в тази светкавица на трансцендентaна яснота, колкото и да е мимолетна, ние вкусваме един поглед на вечността. Владимир Лоски също отбелязва, че тъй като „Христос се явява идващ в славата на бъдещото време, Преображението е очакването на Неговото славно второ пришествие, моментът, който отваря перспектива за вечността във времето“ (The Meaning of Icons, 1989, 212) [За смисъла на иконите].

И така, може ли да получим всичко това, само покланяйки се на иконата?– вероятно не. Но искам нещо да ви кажа; навеждайки се за да се покланя на краката на Христос, изпитвам чувството, че се присъединявам към апостолите. Κато се покланяме благоговейно, всички вдигаме погледа си нагоре, Апостолите и аз, получавайки благодатта на Спасителя Христос сред блясъка на красота, толкова трансцендентен, че Мойсей и Илия присъстват живи като участници на Неговата мъдрост.

Сега съм пенсионирана и се наслаждавам на удоволствието да работя всеки ден, пишейки лекции и проповеди, поглеждайки нагоре в стаята си до върха на библиотеката, към иконата на Христос Вседържител (вж. долу), която непрекъснато почитам като да е иконата на Преображение Господне, въпреки че Христос в тази икона е изобразен според византийското величие. Той осветява моята работа, всеки ден, чрез проблясъците на небесните Му лъчи. Христовата слава осветява пътята напред, обикновената трудна работа на богословието в живота ми, напомняйки ми– в моменти на безделие, страсти, самовъзхваляване или депресия– че любящото и изкупителното присъствие на Господа е винаги с мен, неговата ослепителна слава осветява моя път, особено през молитвата и покаянието.

Горната икона на Христа е „изписана“ през 80-те години на миналия век в Санкт Петербург от иконописци съпруг и съпруга, които ги посетих на поклонническо пътуване и реших да поръча от тях тази икона. Спасителят е увенчан с отличителен кръстосан ореол, върху който е изписано с гръцки думи Ο ΩΝ (вечносъществуващият) (Откр. 1:8 и Изх. 3:14). Гънките на дрехата му блестят с злато, което означава отразяващата божествената светлина. Трансцендентната слава на Христос се показва едновременно през три пластове на форма и текстура. Червеният фон с диамантена форма се намира под зелената мандорла; и двете се покриват с розова полупрозрачна мембрана, която се протяга върху правоъгълната форма на иконата. Тя е пълна с проблясъци на излъчена светлина, докато златото „подпомага“ и изобразява, осветявайки архангелската похвала, изливаща се от Него в огнени парчета, точно като Псевдо-Дионисий описва: „Като видях божествеността Му с ангелски очи“, която се излъчва от лицето Му, отразяващи „трансцендетното схващане на Божиите енергии“ (За небесната йерархия, PG 3, 180A-208C).

Божието Слово е разположено на коляното на Христос, докато той благославя с дясната Си ръка. Откъсът от Свещеното писание е написано с елегантни старославянски букви и е от Йоан 8:12: „Аз съм светлината на света; който Ме последва, той не ще ходи в мрака“. Зелената мандорла в иконата има необичайна форма, заострена отгоре и заоблена отдолу: и вътре в нея се намират летящи крилати херувими, присъствайки в Христовото сияние. Те изглеждат натрупани и изглеждат, че излизат от Христовата фигура. Най-близките до Него са серафими, които крият лицата си и едва се виждат поради интензивността на огнената светлина на крилата им, отразена в сиянието на лицето на Иисус. Внимателният поглед разкрива и още ангели, които надникват по краищата на трона.

Всеки ден –в онези редки възвишени моменти на вдъхновение, като се придвижвам и също през всички времена на по-ниска ежедневна продуктивност– поглеждам към лицето на Христос и се моля към Неговата благословителна ръка, в малки приливи на благодарност за моменти на креативност; но честно казано, просто се моля за милост през по-голямата част от времето си. Не мога да видя апостолите, покланяйки се в страхопочитание и учудване. И все пак трябва да призная, че все още мисля за тази икона, като да е иконата на Преображение Господне от семинарията, защото имам късмет да виждам Спасителя в Славата Си. И през моменти на молитва аз съм възхитеният апостол, които надниква отдолу. Аз съм този, който се покланя, молейки се наивно да продължи неизразимото удоволствие нa този момент– и замаяна от благодарност никога да не го забравя.

Разбира се, божественият дар на Преображението не се свежда само до ярки облаци и светлина; защото, както ни напомня John McGuckin: „Веднага щом Божият глас разкри истината – че учениците трябва да се вслушат в трудното учение на Сина – цялото феноменално виждане внезапно се изпарява. Всичко изчезва за миг, почти сякаш за да се подчертае, че само Словото остава ”( “Ambivalence of Seeing the Divine,” in Collected Studies, I, 170) [Амбивалентността на съзерцаването на божествеността]. И при нас е така. Трябва да продължим с посланието на Исус в сърцата си помнейки за неговата преобразена слава. Това може да ни отведе до изненадващи места в дълбочината на душата ни, където единственият отговор е непрекъснато да се молим за милост, за да може Господ да ни води, да ни преобрази, да ни очисти и да ни използва за Божието дело.

В.К. Маккарти е англикански богослов, която изнася лекции в Общата Богословска Семинария и пише за Института за изследвания по източно християнство. Нейната кнга „From Their Lips: Voices of Early Christian Women“ [От техните устни: гласове на ранните християнки] е издадена от Gorgias Press.