От Александра Селасие Антохин

Веднага след избухването на военните конфликти през номеври г. 2020 между федералните и регионалните сили в Тиграй, северната част на Етиопия, граничеща с Еритрея, се появиха две противоречиви измерения на кризата. Едното е въоръженият конфликт с неизмеримата човешка цена, а вторият са репортажите за конфликта. Познавам аргументите на Етиопците извън Етиопия, които се фокоусират върху това кой е виновен, чий дневен ред подкрепят репортажите и усърдно проучват въздействието на конфликта върху хуманитарните условия в региона. Репортажите за историята на конфликта засенчват безспорния факт, че хората страдат и умират, като същевременно се оставя настрана същността на въпроса: ние сме свидетели на държава, воюваща срещу себе си.

Като Етиопка-Американка на моменти се чувствах психически и емоционално парализирана. Това е сложна история относно политическа фрагментация, с привидно безкрайни конкуриращи се наративи, основавани върху разпръсната информация. Стихна до лична безизходица, където всяка последователна интерпретация и анализ изглеждаха невъзможни. Последните новини за прекратяването на огъня предлагат само временно облекчение за невините и уязвимите и повече докато същевременно насърчават противоречивите наративи, които предотвратяват прекратяването на конфликта.

Като антрополог, който изследва православния християнски начин на живот и институциите, осъзнавам съществуването на възникваща парадигма на основните ценности, които произтичат от тази традиция и вяра. Трите основни участници в този конфликт представляват като цяло популации, които са предимно православни християни. Това включва Еритреия, чиято население е 63% християнско, повече от които са православни. За разлика от други международни примери на сектантски кофликти, при които религиозните различия са стратегически мобилизирани, за да причинят по-голямо насилие, православните християни участващи в конфликта в Тиграй, са канонично, литургично и тайнствено едно и също. Тъжната реалност е, че институциално православните християни от този регион (39 милиона вярващи) съответстват с етническата политика на регионите си, докато православните лидери нямат единен глас, както твърди Темесген Кахсай, и това е играло отрицателна роля в тази криза.

Също така чувствам се длъжна да призова за по-голямо сътрудничество между православните християни, особено поради историческото и екзистенциалното значение на Тиграй за вярващите. Този регион се смята за родното място на християнството в Аврика, и е управляван от царете на Аксум, държава простираща се от северозапдна Етиопия (днешния Тиграй) до бреговете на Червено море (Еритрея). Тук се намират много свещени места за православни християни, като манастира Абуне Арегави в Дебре Дамо и храм Дева Мария Сионска, известен, защото се твърди, че там се намира Ковчегът на завета. Вероятно е участващите в този конфликт, да са членове на православната църква. Сред много нападнати места в Аксум и Дебре Дамо имало много човешки жертви, физически щети и грабежи. Знаейки колко важни са тези места като духовни центрови на вярващите, тези събития подчертават преминаването на всички граници. Вземайки предвид определената вероятност, че виновните за тези събития са православни християни, чудим се какви са техни морални последици относно застрашаването на светилищата. Ако може да се наложи един определен морал за светостта споделена от всички, моментът е сега.

Безспорна реалност е, че църквите и манастирите представляват буквално бойното поле на този конфликт. Възгледът на Алула Тесфай Асфа като изследоватетл на етиопското наследство представя ситуацията като инструментализиране на историческите църкви, които се използват като оръжия за сплашване: запла: заплахата от унищожаване на свещените места, използва се като гаранция за сътрудничество. От началото на въоръжения конфликт отделни лица и семейства са избягвали в църкви и манастири търсейки убежище, тези места обаче са се превърнали в цели на въоръжените сили, които търсят бойци. Страшна ирония е, че местата, където хората се срещат, молят се и развиват връзки със съседите си но и с непознати хора, сега са обект на въръжениет сили с цел да причинят повече вреди, смърт и терор.

Кризата разкрива, че общата религиозна идентичност не води до по-голяма отговорност за поддържане на мира между хората. Това се осъзнава ярко в съравнение с дългогодишната риторика на християнско-мюсюлманския антагонизъм и наративът за „Етиопия в море на исляма“. По време на моите етнографски изследвания в полеви условия срещнах православни християни, които говореха настоятелно, че църквата им е заплашена от мюсюлмани. Известни са спомените за пълното унищожаване на безброй църкви, ръкописи и знания през XVI в., от Ахмед Грагн които са допринесли активно в инерцията на днешните политически оправдания за ограничаването на видимостта на исляма. Те също са служили за постоянния наратив за подкрепата и защита на православното християнско ядро в планинската Етипия, т.е. на културните групи с които се занимаваме в този текст. Моралната справедливост изглежда действа недвусмислено когато се насочва срещу „другия“, мюсюлманинът, въпреки факта, че ислямът има толкова голямаисторияв Етиопия и исторически джамии също са под заплаха от конфликта.  

Представянето на религиозната история по този начин пряко подпомогна имперския проект на „Етиопия“, особено тъй като този проект се появи изцяло по време на управлението на Менелик II през XIX в., и безсъмнено ще продължи да служи за идеологически цели. Тези църкви и манастири обаче са живителната сила на хората в този регион, защото са интегрирани в техния социален живот, в разбирането им за тяхната история и на предците им, предшествайки съвременната идея за „Етиопия“ от много векове. Имайки предвид този конфликт, като жесток и смъртоносeн сблъсък между хора изповядващи същата вяра, какви са задълженията към ближния вярващ? Наблюдавайки събитията от последните осем месеца и отрова на историята на кризата, не изглежда да съществува функционираща православна етика на съзнанието.

Традицията на православнат християнска вяра може би е последната останала област на социалния живот и парадигма на идентичностат, от която може да се изгради общ език и връзки. Тълкуването на православната християнска идентичност единствено като изпълнение на имперски или националистически идеи пренебрегва нещо по-важно в момента. Дългата история на православната вяра като културен и морален фактор на живота в този регион може да действа като разделителна линия на кризата, и път към помирение и решение на проблемите. Застрашаването на това наследство убива живителната сила на хората, с последствия, които надхвърлят съществуването на която и да е политическа партия или управляваща класа. Активното и дълбоко вкоренено историческо съзнание на православните християни от етиопски и еритрейски произход може да служи като жизненоважен ресурс в момента, когато всяка истина е дестабилизирана и изкоренена. Всички –ние като свидетели и особено тези, които са носители на духовното наследство– имаме възможност да пренасочваме начина на мисленето си към колективната защита на светостта на живота. Ако постъпим по този начин, наследството може да се превърне в светлина, която ще ни покаже изхода от трагедията.

Бих искал да благодаря на Алула Тесфай Асфа за неговите ценни мисли, изследвания върху развитията в Тиграй и неговата работа, целейки да привлече по-голямо внимание относно застрашените обекти на културно наследство в регион и представлява част от международна петиция за спасението на културното наследство на Тиграй.

Александра Селасие Антохин е директор на образованието в Центъра за народна история във Върмонт. Провела е етнографски изследвания с православни християнски общности в Южна Воло, Етиопия и в Магадан, Русия и исторически изследвания за православната църква в Аляска.