ПАРАДИГМАТА НА СЪСТРАДАТЕЛНОТО ОТРИЧАНЕ

0

От Инга Леонова

За обикновения читател на социалните медии може да изглежда, че културните битки в православните среди около човешката сексуалност са прекратени най-накрая, особено в сравнение с бушуващите дискусии през 2010-те. Мисля, че по-скоро границите са били поставени и повече бойци са се оттеглили в съответните си лагери. Със сигурност необходимостта от интелектуална и духовна свобода за да се продължи важната антропологическа и богословска работа в Църквата е въпрос, който е много по-широк от ограниченията, наложени от естеството на дискусии в социалните медии. Все пак имам чувството, че това, което се получи от битката е парадигмата на „състрадателното отричане“. Тази позиция може да бъде обобщена по такъв начин: „Сърцето ми се разбива за хора в Църквата, които се борят с привличането си към хора със същия пол и трябва да ги съветваме и да им предложим подкрекпа с любов в тяхното аскетичното начинание да носят кръста на целомъдрието“.

Може би да се дължи на временното ми отдалечаване от този дискурс, че клопките на „състрадателния“ подход ме поразиха отново. От първостепенно значение е, че този подход предоставя на добронамерените „традиционалисти“ удобна алтернатива на токсичната омраза, разпространявана от разни борци на православната култура. Горният подход задоволява чувството на любовта и приемането, като в същото време остава в удобните предели на формалната позиция: ние нъплно приемаме нашите братя и сестри хомосексуалисти, стига те да се съобразяват с изискването да се откажат от нуждата си за човешко общение.

И все пак такова „състрадателно отричане“ на човешката самоличност е в известен смисъл дори по-лошо от токсичната омраза на фанатичнтие хомофоби. На първо място защото този подход прави хората много по-уязвими спрямо злоупотреби. „Обичаме те, но само при нашите условия“ е по-вредно от честното отхвърляне. Човек, който се консултира за „проблема“ си от дoбронамерения „консултант“, не може да се възползва от консултацията, основаваща се на убеждението, че като човек той е изкривен и повреден и поради това единственият приемлив начин на живот за него е да се отрече от човешката си природа и да се адаптира според данни, които отричат знанието и науката, но още-по лошо, отхвърлят християнската любов. Класическият отговор, че всеки християнин е призован за аскетично себеотричание, е лицемерен в този контекст, тъй като никой не изисква от хетеросексуалните християни да се подчинят на самотата през целия си живот.

Както Джон Конгдън пише в дискусия в Фейсбук: „Биологичните, психологическите и обстоятелствени фактори, които влияят на човешката сексуалност, са сложни и силно променливи, затова и научното им изследване все още е  на съвсем начален етап. Науката е доказала досега, че е малко вероятно сексуалната ориентация да има една причина, като индивидуалния избор или така наречения „гей ген“. Също така беше доста убедително демонстрирано, че такава ориентация не може да бъде променена само чрез сила на воляата или чрез такива жестоки методи като аверсивна терапия. Ясно е обаче, че готови „решения“ за състояния, които не са напълно разбрани, никога не са ефективни, нито в духовно нито в психологическо ниво, а щетите, нанесени от идеологически насочени подходи могат да бъдат големи въпреки добрите намерения на консултанта“.

Цитирам популярна православна гледна точка: „Мнозина вярват, че има генетични или обстоятелствени фактори, които причиняват хомосексуалността, но това не е научно доказано. Вярвам, че еднополовото привличане е резултат от грехопадението, както и всички грехове“. Разбира се това е позиция, която умишлено обърква въпроса. Науката съществува за да описва емпирични явления, но богословските въпроси не подлежат пряко на научните заключения. Св. Василий Велики се е изразил решително по тази тема. Въпросът за християнския мислител не е дали взаимоотношенията на хората са биологично детерминирани, а какво означават тези взаимоотношения в контекста на нашата връзка с Бог.

И тук стигаме до най-проблематичен аспект на този подход към сексуалността. „Бих искал да кажа, че нуждата от интимност често е движеща сила на сексуалния промискуитет във всичките му форми. Всички имаме нужда от интимност, но да объркаме тази нужда със секса е основната причина, поради която толкова много хора се поддават на сексуален грях. Нуждата от интимност може да бъде удовлетворена и в дъбоки прителски връзки, но в крайна сметка трябва да се осъществи в създаването на дълбока връзка с Бог“.

Това твърдение, макар и да не е неправилно, служи за да понижи интимността определяйки като похот и по този начин извършва логическа заблуда. Интимността с другия човек не отменя близките отношения с Бог. Освен това, такова твърдение приравнява хомосексуалния секс със сексуалния промискуитет.

Когато „състрадателни“ православни консултанти категорично отхвърлят възможността за кенотична любов между хомосексуалните лица и свеждат техните взаимоотношения единствено до сексуално влечение, сякаш между хората не се случва нищо друго, те не само понижават еднополовите връзки, а и хетеросексуалните. Сексуалната интимност е част от перихорезата, която се извършва в човешките отношения. Това е нещо прекрасно, което се установява в Библията като част от ЗНАНИЕТО за другия (затова и еврейският глагол, който описва сношението в брака е „познавам“, както в: „Адам позна Ева, жена си“. Еротичната любов е свещена, терминологията на еротичното привличане се използва от самия Иисус и неоплатоническият плен на християнската мисъл е големият грях, който е превърнал тази любов в нещо мръсно, приравнено с похотта и притиснато от усмирителната риза на регламентирана екзекуция. Нашето богословие трябва да освободи смисъла на любовта и сношението от това недоразумение. Съществуването на много християнски хомосексуални двойки свидетелства срещу формалистичния начин на мислене на твърдите поддръжници на дуализма. Свидетелството им не е по-малко важно от това, пред което са изправени.

В обобщение, дискусията за пола и сексуалността трябва да премине от биологичния детерминизъм към основните въпроси на холистичния характер на човешките взаимоотношения и богословския смисъл на сексуалната интимност отвъд раждането. Само ако освободим дискурса си от традиционното пренебрежение към човешката сексуалност, ще можем да подходим към него по балансирано, и най-важното, с по духовен начин, освободен както от веригите на легализма, така и от всички болезнени страхове. И накрая, но не на последно място, ако се позволи този дискурс да бъде ръководен и решен единствено от монасите, всъщност означава че го възпрепятстваме. Нецелибатните християни, които търсят спасение в света, могат и трябва да споделят опита си.


Инга Леонова е редактор на The Wheel, тримесечно списание за православието и културата.