Уил Коен (Will Cohen)

От първите страници на книгата на Род Дреер Живей не с лъжи: наръчник за християни дисиденти (Sentinel, 2020) се предполага, че лъжите, които най-много могат да подведат християните днес, произхождат от културата и политиката на левицата. Политическа коректност, култура на отмяната, видове на антирасистко обучение, джендър теория и „култът на социалната справедливост“, съставляват, според Дреер, една система от лъжи, срещу която християните трябва да бъдат предпазливи и да отказват своето участие. За да засили тази съпротива, авторът предлага на своите читатели от САЩ примерите на забележителните християни дисиденти на 20-и в., които са се противопоставили на тоталитарните режими на източна Европа. Някои от тях са известни личности, като например Александър Солженицин (от чието есе публикувано на 1974, произхожда предупреждението „да не живеем в лъжа“), Вацлав Хавел и Карол Войтила. Други не са толкова известни, сред тях са хърватският йезуитски свещеник Томислав Колакович, руският православен дисидент Александър Огородников, руският баптистки пастор Юрий Сипко и чешкият римокатолически математик и активист за човешките права Вацлав Бенда. Дреер предлага трогателни описания на живота на тези и други георични личности, черпи мъдрост от техните писания и от спомените на онези, които са ги познавали.

Дреер предприема икуменичен подход, вдъхновен от вярата и смелостта на православни, римокатолици и протестанти християни. Въпреки това изборът му да се съсредоточи само върху дисиденти от източна Европа повдига един метологичен въпрос, на който той не обръща никакво внимание. Християни, които се противопоставят на лъжите на управлящите, съществуват по целия свят, обаче той като подчертава предимно геороичната съпротива срещу източноевропейския тоталитаризъм, подрежда информацита по такъв начин за да се получи определен резултат. Вярно е, че включва някакви случайни примери на съпротива срещу нацисткия тоталитаризъм без обаче да споменава Идит Стайн, монахиния Мария Скобцова, Максимилиан Колбе или Дитрих Бонхьофер. Всъщност, това, което го интересува е съпротивата срещу комунистическия тоталитаризъм и оправдава този подход чрез предполагаемото разграничение между понятията тоталитаризъм и „обикновен авторитаризъм“ приписвайки ги на Хана Аренд. Според Дреер само тоталитаризмът налага идеология, която „се стреми да замести всички предишни традиции и институции, с целта да постави под контрол всички аспекти на обществения живот“ (7).

Проблемът се състои в това, че Дреер представя като определяща черта на тоталитарна държава, фактът, че тя „се стреми към определяне и контрола на действителността“ (7-8). Разбира се това е вярно и за десните авторитарни държави и не само за Третия райх, а също и за много други, включително нашата през последните четири години, нещо, което се дължи на прекомерните амбиции на излизащия от длъжност президент, на привържениците му  в Конгреса и  на доста републикани главни прокурори. Прочетох тази книга между изборите на 3 ноември и потвърждаването им от петдесетте щати на 14 декември.  Беше сюрреалистично да чувам Дреер да казва,че „истината е каквото управляващите решават“ и след това да го виждам как приспособява думите си, като хипнотизиран, към митовете на прогресивния елит. Впоследствие той осъзна, че нещо липсва. В една статия на 12 декември в списанието Американският Консерватор, относно т.н. Йерихонския поход, Дреер призна, че:  „Ако трябваше да напиша книгата си отново, щях да кажа повече за това, колко нестабилна и предадена на неразумния радикализъм е станала десницата.“  Трябваше ли да стигнем до декември 2020 г. за да получи това прозрение?: „Бих искал да мога да добавя още една глава за това как ние консерваторите, позволяваме да бъдем завладени от същия вид измислици [която той приписва на левицата]. Не можем да не обръщаме внимание на този факт или пак да прибягваме на лични нападки.

Но Дреер е направил точно това в книгата си. Първото споменаване на Доналд Тръмп се намира на 39-та страница след един откъс от Аренд за пренебрежението към таланта от тоталитарните режими и замяната му със сляпата преданост (тук отново не се разбира разликата между авторитарен и тоталитарен контрол). След като авторът осъжда „предпочитанието на Тръмп на предаността пред истинския професионален опит“ (40) Дреер допуска логическа грешка, казвайки: „Но как либералите могат да се оплакват от такова нещо? Предаността към групата или племето се намира в основата на лявата политика за идентичността“ (40). Тръмп не се споменава никъде другаде в книгата. Дори когато Дреер изтъква, че „всъщност, тоталитаризмът…[е] политизирането на всичко“ (39), и тук той не споменава как Тръмп е политизирал всичко- от маски, до пощите, даже и президентското помилване. Дреер само осъжда радикалното твърдение на съвременния прогресивизъм, че „личното е поличитеско“.

Ако тази книга беше издадена през 2015 г., а не през 2020 нямаше да изглежда толкова едностранчива. Въпросът не е, че критиката на Дреер към левицата е безоснователна. Ако радикалният стремеж към справедливостта, която християнството наистина изисква, не е придружен от духа на благодатта и помирението, ще остане безплоден. Много пъти липсва от левицата проницателността да съчетае истинската милост със структурните промени, като често смесва уважение за човешките права с идеологическото съобразяване с морални въпроси, които остават отворени за дискусия. 

Проблемът с книгата на Дреер е, че макар да повдига важни въпроси, предизвиква повече притеснения вместо да хвърли светлина върху тях. По различни начини той не успява да осветли съвременната лява политика. Например, левицата днес предлага нещо по-обнадеждаващо и вкоренено в метафизика отколкото левицата през 60-те до 80-те. Понеже след като се взира в бездната на постмодерния нихилизъм, който достига най-голямата си точка на личето на Тръмп, нямаше друга алтернатива, освен да стъпи на солидната основа на истината и действителността. Една от най-слабите страни на книгата на Дреер е лекото отношение кум културната памет, за която твърди, че днешната левица се стреми да изтрие точно както е извършил комунистическият тоталитаризъм. Дреер посочва като пример инициативата на Ню Йорк Таймс относно Проекта 1619. Въпреки че критика му може да е отчасти правилна, целият аргумент е неоснователен, тъй като съвременната левица, за разлика от съветската репресия на историята, иска да разкрие историческата действителност, не да я укрие. Дреер казва, че „никой сериозен човек не отрича значението на робството в историята на САЩ“ (36) и по този начин затваря въпроса само с едно изречение без да посочи много исторически дани, които са били обезценени предишните години и бяха разкрити на американците през 2020 г. – от неравномерното изпълнение на Прокламация за еманципацията, линчовете по време на Реконструкцята до кланетата в съвременната епоха и историческият контекст на расовата разлика в богатството.

Дреер е известен като „спорен“ мислител. Въпреки че правилната критика относно културата не е винаги мирна, недостатъкът на подхода на Дреер е, че приема разделителни форми на мисление натрупани по време на различните културни войни и посочва някои от тях без да ги подлага на творчески анализ. Например, използва поляризираното определние „боец за социалната справедливост“ и го повтаря многократно (често използва и съкращението SJW’s). Само за един освежаващ момент той забелязва, че „Питър Морин, съосновател [заедно с Дороти Дей, която Дреер не споменава поради неизвестна причина] на Движението на католическите работници е бил наистина християнски боец за социалната справедливост.“ (64). Това закъсняло споменаване обаче съвсем не е достатъчно за да подчертае съчетаването на социалната справедливост с Християнството, особено когато Дреер продължава да използва пренебрежително термина „боец за социалната справедливост.“ Освен това, считайки Силициевата долина за „истинска Мека на социалната справедливост“, Дреер изтъква, че: „бойците за социална справедливост са известни за злобното си пренебрежение към класическите либерални ценности като свободата на словото, свободата на сдружаването и религиозната свобода. Това са хората, които ще вземат решения относно достъпа до дигиталния живот и търговията“ (80-81). Означава ли това, че няма добри бойци за социалната справедливост, които разбират риска, че ценностите на свободата на словото, свободата на сдружаването и религиозната свобода могат да бъдат нарушени?

Друга пропусната възможност от Дреер да обедини, а не да раздели е представянето на метода „Виж-Съди-Действай“ измислен от Жозеф Кардейн, основател на Християнска работническа младеж през 20-те ― после същият метод е бил използван от отеца Колакович. Прочитайки книгата на Дреер може да си представим, че методът “Виж-Съди-Действай“ на Кардейн принадлежи само на консервативните християнски съпротивителни кръгове, като същевременно се пропуска фактът, че този метод е бил особенно важен за оформянето на мисълта на папа Йоан XXII и развитието на латиноамериканската Теология на освобождението. Пренебрегвайки тези връзки, Дреер скрива общите черти, които съществуват в привидно различни видове християнски съпротивителни общности. Всъщност се чудим какви нови песпективи би могла да отвори тази книга, ако е поставяла заедно личности като Оскар Ромеро и Вацлав Бенда. Чудех се също защо Дреер избягва да споменава случаи на християнска съпротива и прикрива потискането на истината в съвременната Русия. В книгата има само един такъв пример, който не се представя ясно (124-25) и не се споменава изобщо името на Путин.

В деня, когато приключих изготвянето на тази рецензия, единадесет републикански сенатори обявиха, че ще гласуват за отхвърляне на победата на избрания президент Байдън. Целият народ гореше малко преди събитията на 6-и януари. Възможно е, че  пламъците вече се угасват, но книгата на Род Дреер, която е публикувана през тази историческа година, няма да помогне в това. Той повиши гласа си, за да ни предупреди за друг вид апокалипсис, за който пише, че „той идва и идва бързо“ (94), очите му са толкова приковани към предполагаемите признаци на този апокалипсис, че той не е могъл да обърне внивамние в това, което идваше още по-бурно и по-бързо.

Уил Коен е професор по теология и религиозни изследвания в Университета на Скрънтън.