ЕДИН ПРАВОСЛАВЕН ХРИСТИЯНИН НА СТРАНАТА НА УКРАЙНА

0

Отец д-р Йоаннис Хрисавгис (John Chryssavgis)

Малцина, а може би и никой не би стигнал дотам да твърди, че патриарх Кирил, като предстоятел на Руската православна църква (или „цяла Русия“, както той обича да казва), може да бъде обвинен в престъпления срещу човечеството или военни престъпления за това, че не е успял да предотврати необявената и неоправдана военна инвазия, която само през последните няколко дни отне живота на няколко невинни души. В същото време мнозина, ако не и повечето, биха се съгласили, че президентът Путин трябва да понесе отговорност за подобни зверства.

Дори и с грубите си нарушения на конвенционалното право обаче Путин никога не би могъл да разруши международния ред сам, без лоялната и моралната подкрепа – мълчалива или явна – на съучастник в престъплението. Държавата, и църквата там мечтаят за един по-голям свят, за една глобална Русия, за един „руски свят“ (Русский мир). Но когато се свалят ръкавиците и одеждите, всеки от тях използва другия за собствените си интереси на империализма или иредентизма, докато и двамата насърчават разделението на един все по-поляризиран свят.

Едуард Гибън се е подигравал с това много отдавна: Връзката между престола и олтара е толкова тясна, че знамето на църквата много рядко е на страната на народа.“ В крайна сметка за Путин църквата е само инструмент, още една стрела в колчана му за възстановяване на Съветския съюз – атеистичната държава. Но този път под прикритието на християнска теокрация, обновена в образа на династията Романови, чийто двуглав орел е заменил съветските сърп и чук в цяла Русия. По същия начин Кирил е много щастлив, че е длъжен да пресъздаде една мощна църковна машина, съгласувана с държавата, която я подкрепя. Границите между църква и държава тук не са размити. Що се отнася до „войниците“ им – светски военни и духовни воини – само Бог знае за каква цел са им казали да се бият.

Основният въпрос, разбира се, е как ние останалите ще реагираме в този неочаквано за Европа и останалия свят нападение. Приятели и колеги са се занимавали с геополитически аспекти или религиозни идеологии. Без да свеждам едно ужасяващо престъпление до академичен дебат – социологически или църковен, психологически или геополитически – искам да се огранича до лична гледна точка и опит. Вярвам, че читателят ще разбере нежеланието ми да изнасям лекции по история, богословие, еклизиология или канонично право, когато нашествието все още бушува.

Като свещеник никога през живота си не съм бил толкова ужасен през последните няколко години поради жалките реакции на лидерите на църквата ми относно актуалните събития. В същото време, когато се мъчеха да подготвят проповеди преди Великия пост върху пасажа „за съда“ във 25-та глава от Евангелието на Матей или да проповядват въздържание от мес, което те определят като „животни с гръбнак!“– те издаваха най-плахите изявления за войната на Русия против Украйна, неспособни да отидат отвъд призиви за молитва и забравяха, че самият Христос се е възмутил, когато е виждал несправедливост.

Не бях толкова изненадан от грешките им относно КОВИД, където отговорите им варираха от пълни глупости до очевидна безотговорност. Но не можах да не сравня вялите уверения на молитвите с реакциите след масовите стрелби. И със сигурност не можах освен да се запитам защо епископите, които с гордост маршируват в шествия за „правото на живот“, не излязоха на улицата за „правото на защита“ на Украинците– които в твърде много случаи са православни– братя и сестри. Поне папа Франциск излезе от кабинета си и се качи във фиат за да се обърне лично към руския посланик. Архиепископът на Кентърбъри недвусмислено осъди нападението на Русия над Украйна като „действие на голямо зло“. А Вселенската Патриаршия е единствената православна църква извън Украйна, която осъди непровокираните действия на Русия като „нарушаване на човешките права и брутално насилие срещу човешки същества“.

Реалността е, че през вековете православните църкви са пренебрегвали възможността да наставляват и да вдъхновяват паствата си по начин, който да оказва значимо влияние в образуването на гражданско общество, с цел вярващите да заемат смислени позиции пред социалн-политически предизвикателства и да се справят с неуспехите на една провалена държава. Истината е, че през по-голямата част от историята си православните църкви са се подчинявали на държавата по болезен или извратен начин и едва ли желаят или могат да застанат на странта на миряните, които се сблъскват с некомпетентността на църквата и презрението на държавата. Колко трагично е, че беше оставено на безстрашните протестиращи в Москва, Санкт Петербург и други градове на Русия да разобличат и двете.

Като американец никога през живота си не бях толкова изненадан от тенденциозното разпределение на подкрепата и критиката към Путин, който разрушава основни правила, които някога са били приемани за даденост. Същият идеологически сблъсък на светогледи се отразява и в нашия вътрешен контекст, където основни правила са застрашени по същия начин. Въпреки това, възхищението на някои политически експерти от умната стратегия или великите идеали на Путин е почти безпрецедентно и може да се сравни единствено с подобното възхищение на някои православни християни от силната вяра и дълбокото благочестие на Путин.

Искрено се надявам, че моите съграждани няма да се съсредоточават върху повишаването на цените на бензина и и газта, за което държавната администрация прибягва до извинения пред обществеността, докато опозицията ги третира като обвинения срещу правителството. Нека да се надяваме, че сме си влезли поуката за опасностите от мълчанието и безразличието от последната европейска война, и също от прекалено отлагане, преди да се изправим срещу Хитлер. Надявам се също така, че сме научили, че световният ред– а не само свободата на Украйна– е застрашен, както се изрази украинският президент Зеленски във видеоклипове от Киев, като „викащия в пустинята“.

Путин безмилостно наруши международния ред, точно както Кирил грубо пренебрегна църковния ред, като прекъсна общението с Вселенската патриаршия по повод правото на последната да предостави автокефалия на Православната църква на Украйна – още едно смело отделяне от Кириловата Русия. Реакцията на световната общност (включително на САЩ) ще определи дали и как законът ще се наложи в дългосрочен план. А реакцията на религиозната общност (включително и на Православната църква) ще определи дали и как любовта и законът ще надделеят в дългосрочен план.

Ако вярата ме е научила нещо, то е, че в голям мащаб напредъкът е възможен и дори неизбежен. Независимо дали с неохота или със съпротива, в даден момент Русия ще бъде принудена да се откаже от историческите си мечти или идеологическата си съдба и да тръгне заедно с останалия свят през XXI в. Независимо дали православните лидери го знащт или им харесва, светът може да направи крачка назад за определен период от време, но неизменно ще направи много повече крачки напред.

Историята понякога ласкае „изтънчени“ злодеи – светски или духовни. Но историята никога не ласкае безсрамни злодеи – които дори не се преструват, че очароват избирателите си. И ако богословието ме е научило на нещо, то е, че в Божията дългосрочна перспектива злото никога не надделява над доброто. Грехът никога не може да бъде последната или вечната дума, нито пък чудовищността на Путин, нито, честно казано, пасивността на Кирил ще бъдат вечни.


Отец д-р Йоаннис Хрисавгис е дякон на Гръцката православна архиепископия в Америка.