КОНСЕРВАТИВНАТА МАШИНА ЗА ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ И ПО ДЪЛБОКОТО ЗНАЧЕНИЕ НА ЛИКВИДИРАНЕТО НА ПРАВОЗАЩИТНИЯ ЦЕНТЪР „МЕМОРИАЛ“
От Кристина Стоекл (Kristina Stoeckl)

Отъждествяването на консерваторите от XXI век с исторически периоди, които предхождат опита на тоталитаризма, разкрива ключово сляпо петно на съвременния консерватизъм. Позоваването на политическите условия от междувоенния период (1920-1940 г.) като аналогия за съвременните борби между консерватори и прогресисти съзнателно пренебрегва „урока“ на тоталитаризма. Най-добрият пример за такова забравяне е неотдавнашното закриване от руските власти на Мемориал – неправителствена организация, посветена на опазването на паметта на жертвите на сталинизма.
На уебстраница Обществено Православие Арам Г. Саркисян наскоро обърна внимание на любопитното сходство, което някои американски православни култивират по отношение на Американската гражданска война, и на начина, по който ултраконсервативни православни групи присвояват историята на XVIII в. и я адаптират към XXI в. чрез изопачено и неисторично тълкуване. Идентификацията с минали епохи не е характерна само за американските православни. Сама съм установила въпросното идентифициране и в изследванията си за Русия и САЩ, особено по отношение на междувоенния период.
Например Алън Карлсон, основател на Световния конгрес на семействата, избира Швеция от 40-те до началото на 50-те години на ХХ век като предпочитан период и държава-модел. В интервю, което проведох с него, Карлсон обяснява интереса си към двамата шведски социалдемократически реформатори от 40-те години на ХХ век – Алва и Гунар Мирдал:
„Научих за семейната политика от семейство Мирдал; Алва и Гунар Мирдал в Швеция. В работата им съществуваше напрежение […] Алва Мирдал започва кариерата си като социалист, феминист, атеист и интернационалист. Гунар Мирдал винаги е имал консервативна жилка, която не разбрах напълно, дори когато се запознах с него и му проведох интервю няколко пъти. Десет години след смъртта му обаче бяха публикувани различни документи –цяла кутия с най-ранните му документи, които доказват, че като млад човек –имам предвид младеж, който е бил на около 18-19 години– той не е бил социалдемократ. Всъщност той е бил млад мъж с крайно десни убеждения. Бог, земя, държава, привърженик на аристокрацията, противник на избирателното право на жените. По принцип той е шведски християнин националист. […] Тяхната програма в подкрепа на раждането и брака отразява умерения шведски национализъм.“
Карлсон е автор на няколко книги, в които възхвалява шведската социална държава от 40-те и 50-те години на миналия век и осъжда това, което се е случило с нея под влиянието на „левите“ реформи. Случаят с Швеция позволява на Карлсон да създаде наратив, според който европейските християнски национални държави постепенно са завладени от това, което той нарича „радикално левичарство“, водещо до премахване на силната национална държава (чрез ЕС) и до разпадане на традиционната социална и морална структура на обществото. Този силен наратив се споделя от много десни дееци в Европа и е придобил значителна популярност в новите държави-членки на ЕС в Централна и Източна Европа. Въпреки това този наратив е дълбоко погрешен. Ще посоча недостатъка му след следващите два примера.
В речта си на 18-ата годишна среща на Международния дискусионен клуб „Валдай“ Владимир Путин направи историческо сравнение между 20-те години на миналия век и днес, като сравни защитниците на равенството между половете, правата на сексуалната ориентация и половата идентичност с болшевишките революционери:
„В някои западни страни дебатът за правата на мъжете и жените се е превърнал в чиста фантазия. Вижте, внимавайте да не отидете там, където болшевиките някога са възнамерявали да отидат –да направят общи не само кокошките, a и жените. Още една крачка и ще стигнете дотам […] това не е нещо ново; през 20-те години на миналия век така наречените съветски културтрегери (носители на култура) измислиха един вид нов език, вярвайки, че по този начин ще създадат ново съзнание, променяйки ценностите“.
Путин предизвиква съвременен „червен страх“, за да препоръча своята Русия, основана върху православието, традиционните ценности и военната сила, като алтернативен модел. „Пазете се да не отидете там“ е адресирано към чуждестранните участници в дискусионния клуб „Валдай“. Вие, западняците, казва той, си мислите, че сте спечелили Студената война и сте победили комунизма, но не виждате, че сега имате комунизъм в цветовете на дъгата. Истинският победител в Студената война –това е същността на посланието му– е Русия.
Авторското право върху тази идея не принадлежи на Путин, а на Род Дреер, който написа цяла книга, за да докаже, че тези, които са от либералната и прогресивната страна на настоящата културна война, напомнят на болшевишките революционери, докато религиозните консерватори са новите дисиденти на нашето време. Корицата на книгата му Live not by lies [Живей не с лъжи] намеква за комунистическо разграбване на църква, което напомня за конструктивизма от 20-те години на миналия век.
Защо отъждествяването с 20-те, 30-те и 40-те години на ХХ век е толкова значимо за консерватизма на ХХI век?\
Междувоенният период е период на конфликт между комунизма и антикомунизма. Програмата на комунистите включва интернационализъм, класова борба, войнстващ атеизъм и радикални социални идеи. Антикомунистическата програма съчетаваше национализъм, корпоративизъм, поличитеска реставрация и религиозен консерватизъм. И двете политически идеологии– комунизмът и антикомунизмът– исторически са довели до форми на тоталитаризъм: сталинизъм на Изток и фашизъм и нацизъм на Запад.
Без да имам намерение да пренебрегвам различията между тези две форми на тоталитаризъм, все пак намирам за основателно да следвам (по-подробно тук) анализите на Хана Аренд в нейния Доклад за баналността на злото, на Якоб Талмон в The Origins of Totalitarian Democracy [Произход на тоталитарната демокрация] и на Джорджо Агамбен в Homo Sacer, за да определя общото ядро на тоталитарния опит. Това ядро включва признанието, че тоталитарните режими, независимо дали са с леви или десни по произход, не сигнализират краха на модерния политически ред, а реализират това, което е присъщо на възможностите на политическата модерност: разрушаването на общността и принудителният перфекционистки индивидуализъм се съчетават, за да създадат режими на терор. Абсолютното членство (в партията, в нацията, в арийската раса) води до абсолютно изключване (на буржоазия и селяни, на чужденци и евреи). Изключените от системата на свой ред се присъединяват към безлични колективи (концентрационни лагери, ГУЛАГ) и загиват в изолация. Терорът рядко води до солидарност. В същото време, докато милиони хора губят живота си, християнските църкви не успяват да се справят с предизвикателството и стават едновременно жертви и сътрудници. „Урокът“ на тоталитаризма е, че в условията на максимална идеологическа поляризация никой не е в безопасност и никой не може да бъде спасен. Идеологическа поляризация през 20-те, 30-те и 40-те години на ХХ век води до тероризъм както от ляво, така и от дясно.
Защо тогава е толкова важно за консерватизма на XXI век да се идентифицира с 20-те, 30-те и 40-те години на миналия век? Някой може да го отхвърли като реторична схема. В края на краищата сме в 2021 г., Студената война приключи през 1991 г., а Китай също вече не е комунистическа държава; какъв е проблемът, ако някои хора продължават да пеят все една и съща песен? Аз, например, не го виждам по този начин. Идентификацията с пред-тоталитарната епоха на XXI век позволява на консервативните дееци да пренебрегнат урока на тоталитаризма: в условията на максимална идеологическа поляризация никой не е в безопасност и не е спасен.
Политиката на Западна Европа през втората половина на ХХ в. се определя от този урок. Европейските политически лидери като Жан Моне или Робер Шуман, които създадоха Европейския съюз, не бяха перфекционисти. Те умееха да намират средни пътища, средни решения и да правят взаимни компромиси. Също така християнските църкви в Западна Европа избраха пътя на епистемологичното смирение и започнаха да действат като помагателни партньори на демократичната държава, отказвайки се от стремежа да я превземат.
Отъждествяването на ръководството на Световния конгрес на семействата, на Владимир Путин и на Род Дрееер с антикомунистите от миналото– освен че в случая на Путин е смешно– е съпроводено от двойна историческа слепота: първо, те пренебрегват тоталитарния потенциал на десницата, и второ, пренебрегват факта, че терорът се ражда от идеологическа поляризация. В своята преосмислена борба от 20-те години на миналия век те пренебрегват урока на тоталитаризма.
В Русия закриването на правозащитния център “Мемориал” със съдебното решение на 28 декември 2021 г. е в пълно съответствие с консервативния механизъм на възстановяване. Работата на Мемориал не се вписва в желания исторически наратив, тъй като настоява на живата реалност на тоталитаризма, белязала средата на ХХ век. Безбройните лични истории, съхранени в архивите на Мемориал, се свеждат до урока, че добрите намерения могат да доведат до зло; че жертвите могат да станат извършители, а извършителите – жертви; че политиката, която прокламира колективност, води до краен индивидуализъм; че твърденията за притежание на абсолютната истина съдържат лъжи; и че хората, църквите и институциите почти никога не са застраховани от корупция. Архивите на Мемориал ни учат, че хората рядко са в безопасност и рядко се спасяват и че максималната идеологическа поляризация поражда тероризъм.
Ликвидирайки Мемориал, руските власти не премълчават този урок на тоталитаризма, но затрудняват руснаците и хората по света да го чуят. По-дълбокият смисъл на закриването на Мемориал е желанието да се върнем към времето, когато светът е бил поляризиран между интернационализма, класовата борба, войнстващия атеизъм и радикалните социални идеи, от една страна, и национализма, корпоративизма, политическата реставрация и религиозния консерватизъм, от друга; времето когато все още не са знаели какво ще породи тази констелация: Сталинизъм, фашизъм, нацизъм.
Но днес знаем. Членовете на християнските църкви, които са събирали парчетата след провалите им по време на тоталитарните режими, също знаят. Машините за възстановяване са опасни инструменти, независимо от политическата ориентация, затова трябва да се пазим от тях.