От Масимо Фаджоли (Massimo Faggioli)

Папското посещение в Кипър и Гърция (2-6 декември 2021 г.) показва засиленото внимание на папа Франциск към Средиземноморския регион, който беше в центъра на неговото първо посещение (Лампедуза, юни 2013 г.), като същевременно свидетелства за значението, което той отдава на Източноправославната църква като спътник на Римокатолическата, тъй като последната е все по-обезпокоявана от идентичностни и националистически напрежения в Европа и по света.

Настоящото пътуване се отличава от различни и взаимосвързани измерения. На първо място е икуменическото измерение, със специалното внимание към поместните Източноправославни църкви, което продължава важното сътрудничество между папа Франциск и Негово Всесветейшество Вселенския патриарх Вартоломей I Константинополски, започнало през 2013 г. На второ място е хуманитарното измерение, тъй като Светият престол посвещава много енергия, за да привлече вниманието към многобройните кризи на различни фронтове в региона; кризи, които допълнително се влошават от дългосрочните последици на миграционните потоци от Африка към Европа. През последното десетилетие влошаването на сигурността, а също и на социално-икономическите и екологичните условия в много страни от централното, западното и източното Средиземноморие превърнаха mare nostrum в пречка за потока от хора, бягащи от опасностите на войната или от провалените или полупровалените държави на Африка, Близкия изток и Централна Азия. Затова посещението имаше и политическо измерение, като папа Франциск се появява като искрен противник на различните национализми и популизъм. Той е дошъл в Гърция, родното място на демокрацията (макар и не на либералната и конституционната демокрация), за да призове Европа и международната общност най-сетне да поеме отговорностите си. Някъде на заден план остана и църковното, вътрешно-римокатолическо измерение, което папа Франциск свързва с римокатолиците и техните ad extra дейности.

Папа Франциск посети бежанския лагер в остров Лесбос преди около пет години, на 16 април 2016 г., а завръщането му на Лесбос през декември 2021 г. ни помага да разберем значението на онази година в световната религиозна и политическа сцена чрез поредица от последователни събития: Срещата на папа Франциск с патриарх Кирил на Москва и цяла русия в Хавана (Куба), избирането на Дутерте във Филипините, свикването на Светия и велик събор на Православната църква в Крит, референдумът за Брекзит, неуспешният опит за преврат в Турция и избирането на Доналд Тръмп, придружено от обвинения за намеса на руското правителство в предизборната кампания. Във всички горепосочени области ситуацията се влоши и папа Франциск говори искрено и открито по тези въпроси в речите си в Кипър, Атина и Лесбос.

Що се отнася до икуменическия въпрос, това пътуване потвърди, че Папа Франциск се вдъхновява повече от православните църкви и източната християнска традиция, отколкото от протестантската. Освен това нелибералният и неинтегриращ римокатолицизъм на папа Франциск го сближава с малцинствената Православна църква, олицетворявана от Константинополския патриарх, отколкото на Руската православна църква, която е подвластна на путинизма (на пресконференцията по време на полета папата говори за работата по втората среща на върха с Московския патриарх Кирил). В същото време посещението в Кипър разкри, че „активният неутралитет“ на папа Франциск все по-често поставя Ватикана пред риска да бъде въвлечен не само във вътрешноправославни конфликти (Украйна), но и в конфликти между православните църкви и държавните власти (Турция).

Що се отнася до хуманитарния въпрос, Франциск ни вдъхнови и ни задължи да вземем предвид тежкото положение на мигрантите и бежанците в Средиземното море: онези в лагерите и многото други, които са загубили живота си в морето. Вече има нови острови „Лесбос“ и „Лампедуза“ в други части на европейския континент (на границата между Беларус и Полша, в Ламанша и в градовете Сеута и Мелила в Испания. Хуманитарният въпрос се пресича с политическото измерение. Папа Франциск избра да говори за новата ера на стените в Кипър, намиращи се до стена с множество значения – разделение между различни религиозни, национални и интернационални общности, както и различни културни отправни точки. Начинът, по който разделеният Кипър се колебае между Европейския съюз и политическата периферия на Стария континент, е подобен на начина, по който редица европейски държави са изправени пред несигурно настояще и бъдеще по отношение на участието си в международен съюз. Историята на отношенията между културите и религиите на съседните държави е показателна за възможните последици от това, че една държава избира или е принудена да избере едната или другата сила – не само ЕС, но и НАТО, САЩ или Русия (вж. случая с Украйна и Турция).

По отношение на вътрешноримокатолическите въпроси, Папа Франциск се опитва да интерпретира по нов начин съществуващата от две десетилетия консервативна нагласа на римокатолиците (по повод дебата за Конституцията на ЕС) и „християнските корени на Европа“, като я измества от мотива за културата и идентичността и я превръща в нов договор за стария континент между религиозните традиции и laïcité (но не във френския смисъл на думата).

Всички горепосочени измерения са пряко насочени към римокатолическото паство. Когато папа Франциск говори за опасността да живеем в свят, заобиколен от стени, думите му бият тревога за международните политически отношения, икуменическия диалог между римокатолици и православни, както и за отношенията между самите римокатолици, които от 2016 г. насам (годината на публикуването на текста Amoris Laetitia) се влошиха до такава степен, че се появи опозиция срещу самата легитимност на папството, която изведе на преден план дискусиите за възможността за разкол в рамките Римокатолическата църква.

През последните години Европа и европейският римокатолицизъм са въвлечени в американските културни войни, докато в същото време източното православие участва в тези глобални политико-религиозни спорове в рамките на дихотомията Русия-САЩ. Както секуларизираните европейци, така и европейските римокатолици едва ли са чувствителни към призивите на папа Франциск да защитават демокрацията, която е гостоприемна към имигрантите. Освен това оттеглянето на Меркел от канцлерския пост в Германия оставя папата още по-самотен. Този понтификат продължава да представлява Втория ватикански събор, т.е., икуменическия оптимизъм за възможното съжителство на различни идентичности в едно неутрално секуларизирано пространство. Този наратив за възможното и успешно помирение между църквите и конституционната демокрация обаче вече не е общоприет нито в западноевропейския, нито в американския (северния и южния) римокатолицизъм. След падането на Берлинската стена и още от 90-те години на ХХ в, църквите в Северна Америка и Източна Европа (както римокатолическата, така и православната) представят глобално християнство и папство с притеснения  и равносметки за близкото минало, далеч от икуменизма от 60-те години на ХХ в., който Светият престол все още въплъщава. Ситуацията е още по-сложна за църквите в Африка и Азия.

Пътуванията на папа Франциск представляват опит да се съшие една църковен и политически тъкан, който е застрашен от разкъсване в области, които са от основно значение за саморазбирането както на Римокатолицизма, така и на Източното православие. Папа Франциск действа прозорливо, опитвайки се да изгради мостове, които да се простират далеч в бъдещето.

Масимо Фаджоли е професор по богословие и религиозни науки в университета Виланова.